Эрик Фрэнк Рассел – Мыслитель / Ерик Франк Ръсел — Мислителят: Мислителят

Високият стръмен хълм, чийто връх беше обрасъл с дървета, се издигаше над равнината под лъчите на жарещото слънце, хвърляйки гъста сянка върху ивицата земя, след която започваше джунглата.

Mandor 25.08.13 в 09:14

На почти отвесния му склон, точно по средата, имаше огромна сива издутина, приличаща на великан, потънал в размисъл. Тази издатина — неравна, нащърбена, изронена от водата и вятъра — толкова поразително приличаше на гигантска статуя на човек, зает с решаването на загадките на мирозданието, че още от времето на изчезналите чиапасеки се наричаше «Мислителя» и внушаваше суеверен страх.

Mandor 25.08.13 в 09:19

Медночервеното небе на Чиапаса заливаше горите, долината и джунглите с горещи лъчи. На няколко мили на юг се намираше градчето Паленка, до което лежаха покрити от растения руини — остатъци от позабравена цивилизация. Там, в Паленка, е най-близката кръчма, където бедният пеон може да утоли жаждата си, а така също — да се отърси от мистичния страх, внушаван от потъналия във вечни размишления колос.

Mandor 26.08.13 в 05:15

След като несръчно обърна мулето в края на браздата и пренесе плуга след него, Хосе Фелипе Егуерола спря и избърса с кърпата потта от слабото си, загоряло до черно лице, облиза напуканите си устни и прогони облака комари. Отляво, сред растенията в гъстата джунгла насмешливо джафкаха, пищяха и виеха невидими твари. Отдясно се издигаше стръмния хълм с долепеното каменно чудовище. Сянката от огромната му глава падаше косо, достигайки до най-далечните бразди — толкова високо в небето се издигаше главата на гиганта.

Mandor 25.08.13 в 09:26

Хосе Фелипе Егуерола се опитваше да не гледа към мрачната фигура на Мислителя. До момента нито веднъж не беше погледнал право в лицето й. Това се смяташе за опасно. Той нямаше никаква представа защо, но не искаше да предизвиква съдбата. И без това, по мнението на останалите, той вече рискуваше много.

Mandor 25.08.13 в 09:45

Само брат Бенедиктус с осветената си вода и няколко побъркани янки можеха да следват пословицата, че и на котката е позволено да гледа царя. И, доколкото му беше известно, нищо лошо не се беше случило с тях. Но той, Хосе Филипе, нямаше кожени сандали, никога в живота си не успя да плени пухкава сеньорита и никога не беше печелил от лотарията нито едно песо. Цялата му собственост включваше седем акра блатиста, причиняваща треска земя, сламена колиба, намираща се близо до кръчмата, плуг, муле и чифт скъсани панталони. Но въпреки това той вманиачен от стремежа да живее, независимо от всичко.

Mandor 25.08.13 в 09:49

За двайсети път през този ден той прехвърли с език парченцето смола от едната буза към другата, прогони комарите и, излизайки от браздата, погледна с крайчеца на окото си към каменния гигант. Независимо от палещия зной, по гърба му премина студена тръпка — толкова огромен бе гигантът, толкова величав, толкова царствено равнодушен към грижите на миниатюрните същества, обикалящи в подножието на исполинските му крака.

Mandor 26.08.13 в 05:19

Премествайки напред сламеното, ръчно плетено сомбреро така, че слънцето да не бие в очите му, Хосе Фелипе плясна силната, мръсносива задница на мулето и високо извика:

Mandor 25.08.13 в 09:59

— Дий, муле, дий!
Мулето послушно потегли. Налягайки с цялата си тежест върху плуга, Хосе Фелипе тръгна след него, стъпвайки неловко по свежоизораната земя с босите си крака.

Mandor 25.08.13 в 10:00

Високо в небето Мислителя продължаваше да размишлява, без да забелязва дребните насекоми под краката си — двукракото и четирикракото — които бавно доближаваха сянката му.

Mandor 25.08.13 в 10:01

Той толкова дълго се намираше на тази скала и беше толкова разяден от времето, пороите и вятъра, че никой не можеше да каже със сигурност дали е бил изваян в древни времена от ръцете на изкусен майстор или е само причудливо образувание от стихиите.

Mandor 26.08.13 в 05:21

Но истината се заключаваше в това, че той не беше нито игра на природата, нито древен идол. Малцината, които го бяха виждали и се опитваха да обяснят научно неговото съществуване, правеха грешка, отхвърляйки очевидното, за да угодят на собствените си фантазии. Той беше именно това, което изглеждаше: мислител. В това отношение шестото чувство на Хосе Фелипе, внушаващо му безкраен страх, беше по-точно от ерудицията на образованите му съграждани.

Mandor 26.08.13 в 05:24

Със свити сърца човекът и животното стъпиха в ивицата сянка, хвърляна от каменното изваяние. Отново излизайки на слънце, Хосе Фелипе, изкашляйки прахта, въздъхна с облекчение. На всяко друго място сянката го радваше — като всеки пеон: в сянката е спасението от палещото слънце, в сянката може да помързелуваш, да се излегнеш на земята, блаженно протягайки голите до коленете крака, и да слушаш умните приказки на тлъстия, мързелив сеньор Антонио Мигел Гаутисоло-и-Ласареса, който можеше не само да чете, но и да пише. Любимото му изречение беше: „Нека работят янките, те са по-развит народ“.

Mandor 26.08.13 в 05:27

Но сега сянката не го радваше. Не сянката изобщо, а именно тази — късата, плътна сянка на колоса, който гонеше от тук индианците и пеоните, охранявайки това парче земя от всички, освен от най-храбрите, такива като Хосе Фелипе. Той дори често съжаляваше, че смелостта му е толкова голяма. В Паленека му се възхищаваха. За него говориха дори в далечния Вил-Ермос. Много е приятно да ти се възхищават, особено в родната Паленка, до бара в шумната весела кръчма. Но за тези похвали трябваше да плаща на дявола на това поле, покрито със зловеща сянка, и цената ставаше по-висока всеки следващ ден. Тук нямаше възхитени зрители, тук е само той, безмълвното му муле и каменният истукан, в чието подножие не смеят да отидат дори най-гладните обитатели на джунглата.

Mandor 26.08.13 в 05:31

Стигайки до края на полето той обърна мулето, пренесе плуга, изтри лицето си с кърпата, прогони комарите, поправи сомбрерото си и притеснено погледна към скалата.
— Дий муле, дий!
Гласът му отекна към каменната крепост, ехото се завъртя из нея, пропадайки в цепнатините, скачайки от една скала на друга.
— Дий муле, дий!
В непроницаемата гъста джунгла врещяха папагали, някой тежко дюдюкаше в самите недра на зеления ад. Някъде в далечината изпращя съчка.
— Дий муле, дий!

Mandor 26.08.13 в 05:35

Мислителят се събуди.

Mandor 26.08.13 в 05:35

Бавно, с титанично усилие, като в кошмарен сън Мислителя повдигна ръката, подпираща главата му, и свали лакътя си от издатъка, изобразяващ коляното му. Огромният му торс се задвижи, планината оживя, подножието трепна и две хиляди тона камъни се стовариха долу, разпръсквайки се на километър наоколо. Грохотът беше такъв, сякаш земята и небето се бяха разцепили едновременно. В джунглата залаяха, запищяха, завиха, заръмжаха хиляди приглушени гласове, изразявайки огромното си удивление.

Mandor 29.08.13 в 05:12

Мулето спря, трепкайки страхливо с уши. Хосе Фелипе сякаш се срастна със земята: той не гледаше нагоре, а под краката си — в браздата, затъмнена от огромната сянка. Той видя как лакътят се откъсна от коляното и започна да се издига нагоре. Дланите на Хосе Фелипе се изпотиха; дланите, държащи плуга, безсилно се отпуснаха. Бавно, против волята си, той се обърна.

Mandor 29.08.13 в 05:14

Сърцето му се превърна в речна змиорка, трептяща на въдицата. По носа, зад ушите потекоха тънки струйки пот. Мускулите на челюстта, корема и краката му омекнаха сякаш бяха от памук. Главата му се замая, сякаш дълго беше стоял наведен под палещото слънце.

Mandor 29.08.13 в 05:17

Той не можеше да помръдне, не можеше да задвижи нито един мускул. Замръзна, сякаш е бил тук во веки веков, точно като каменната грамада, която гледаше в момента.

Mandor 25.08.13 в 10:31

С душераздирателно скърцане Мислителя постепенно, с могъщо усилие се откъсна от планината. Лавина от камъни, чакъл и пръст се сипеше по страните му, гъста прах обви краката му. Огромните камъни се носеха надолу, подскачайки, търкаляха се по полето, а някои падаха на три крачки от прикования към земята свидетел на чудото. Мислителят се изправи и замря неподвижно, уголемената му сянка покри джунглата и тревожният шум в гъсталака заглъхна. Замлъкнаха птиците. Само медночервеното небе продължаваше да излива към земята горещите лъчи. Целият свят се вцепени, обзет от изумление и ужас.

Mandor 30.08.13 в 05:35

Мислителя въздъхна. Сякаш задуха вятър — търсач на прилючения, загубил се в непознатите планини. После изведнъж Мислителя, без изобщо да разкрие намеренията си, внимателно взе мулето с огромните си пръсти. Сбруята се скъса и нещастното животно, обърнато надолу с главата и пренесено за миг на стометрова височина, замаха във въздуха с четирите си крака. Известно време исполинът го изучаваше със спокоен, почти насмешлив интерес. После, изхъмквайки презрително, го пусна на земята. Мулето лежеше настрани, дишайки тежко, очите му се въртяха безумно, а езикът му беше провиснал от устата.

Mandor 30.08.13 в 05:38

Огромното ръчище се приближи към Хосе Фелипе. Той отчаяно се мъчеше да раздвижи непослушните си крака, но напразно — стъпалата му сякаш бяха залепени за земята. Ръката се сви около него: огромна, твърда, силна — не ръка, а каменен капан. Отваряйки уста, Хосе Фелипе издаде вопъл на такава висока нота, че сам не я чу. И с вледеняваща душата бързина се понесе нагоре, зазидан в камък, издавайки беззвучни вопли с широко разтворената си уста.

Mandor 30.08.13 в 05:41

Точно като в кошмарен сън той се приближаваше към гигантското лице. То изучаващо го гледаше с две каменни топки. И Хосе Фелипе по някакъв необясним начин разбра, че съществото го вижда, или по-точно — че възприема облика му с чувства, аналогични на зрението.

Mandor 30.08.13 в 05:42

— Санта Мария! — промълви Хосе Фелипе. Краката му, висящи над пропастта, затрепераха.

Mandor 25.08.13 в 10:33

— Спокойно — чу Хосе Фелипе. Мислителя нямаше уста, на каменното му лице се виждаха дебели устни, но той говореше ясно и членоразделно.

Mandor 25.08.13 в 10:34

— Успокой се, мушице, жалко мое подобие. — Исполинът повъртя Хосе Фелипе, за да го разгледа по-добре. Костите на Хосе запукаха. Той пак закрещя, обезумял от страх. Каменните пръсти леко се отпуснаха.

Mandor 25.08.13 в 10:35

— Ясно — каза Мислителя, — тази твар е господар на онази. Тази може да мисли. Така-така… — Той се усмихна. Забавно. Значи ти, буболечко, наистина можеш да мислиш? Това вече е нещо. И аз мога. Кажи ми, има ли по света по-достойно, по-приятно занимание от дълбокия, непрекъснат размисъл?

Mandor 25.08.13 в 10:37

— Санта Мария! — отново извика Хосе Фелипе.

Mandor 25.08.13 в 10:37

Погледът му се откъсна от огромното лице и се плъзна към бездната, намираща се под каменната длан. От тази височина мулето изглеждаше по-малко от мишка. Опитвайки се да стои по-близо до пръстите, Хосе Фелипе изпълзя в ямката в центъра на дланта. Скъсаните му, мокри от пот панталони бяха залепнали за краката му.

Mandor 25.08.13 в 10:41

— Само мисленето спасява от непоносимата болка на безрайната поредица години — продължи Мислителя. — Постоянното, напрегнато мислене, решаването на сложни проблеми — това е единственият източник на истинска наслада. — Колосът сви пръст, оглушавайки Хосе Фелипе с грохота си, и леко го побутна отстрани. — Нали?

Mandor 25.08.13 в 10:43

— Не! — закрещя Хосе Фелипе, без да разбира какво говори и без да чува думите на ужаяващия събеседник. — Да, да! — побърза да се поправи за всеки случай, замижал, за да не вижда нито чудовищното лице, нито бездънната пропаст.

Mandor 25.08.13 в 10:44

— Уви — мрачно продължи Мислителя, — аз току-що реших много увлекателен проблем: задача за паралелно въртящи се девет тела, едно от които се върти в обратна посока. Решението на тази задача ми достави с нищо несравнимо блаженство — да мисля седемдесет хиляди години. — Чудовището се замисли за секунда. — Или може би седем хиляди? Не знам. Не си струва да мисля върху тази дребна задача. — Мислителя рязко поклати дланта си. — Но ми се струва, че за теб, буболечко, дори такава задача би била неразрешима.

Mandor 30.08.13 в 05:45

От удара езикът на нещастния Хосе се отлепи от небцето му и той побърза да се възползва от новопридобитата си дарба да говори.

Mandor 30.08.13 в 05:46

— Пусни ме на земята! Пусни ме! Ще оставя сянката ти на мира! Кълна се, че никога повече няма да…

Mandor 30.08.13 в 05:46

— Мълчи! — Дланта отново се поклати. — И ето, че страдам безумно. Трябва ми нов проблем, та отново да замълча за хилядолетие. Силикоид без храна за размисъл е най-жалкото същество на света.

Mandor 30.08.13 в 05:47

Палецът на огромната ръка задържа Хосе Фелипе, който безпомощно се търкаляше към края на бездната.

Mandor 30.08.13 в 05:48

— Ти си миниатюрна буболечка, животът ти е по-къс от интервала между два удара на сърцето ми и, по всяка вероятност, всяка измислена от теб задача ще е също толкова нищожна и също толкова проста. А аз търся проблем, за чието решаване ще е необходима цяла вечност.

Mandor 30.08.13 в 05:49

— Кълна се в майка си и баща си, че повече никога няма да се приближа към подножието ти, че няма да стъпвам върху сянката ти, ако…

Mandor 30.08.13 в 05:50

— Тихо, буболечко, не ми пречи. Обмислям дали да не те превърна в хубава задачка.

Mandor 30.08.13 в 05:50

Каменната глава се приближи към Хосе Фелипе и дълго го гледаше с гладките си каменни топки, които му служеха за очи.

Mandor 30.08.13 в 05:51

— Да предположим, че те смачкам. Ти, разбира се, ще умреш. И, разбира се, рано или късно твоите роднини ще дойдат да те търсят. Аз ще размажа и тях. И колкото по-висока става планината от трупове, толкова по-загадъчна ще е тяхната гибел. Мълвата за това ще се разпространи като кръгове по водата около хвърлен камък. В края на краищата другите буболечки, не по-съобразителни от теб, ще дойдат тук и ще започнат разследване. И ако не спра навреме, ще се намери някой умник, който ще разгадае тайната и тогава вече ще открият начин да ме стрият на прах.

Mandor 09.09.13 в 05:34

- Не искам да умирам - виеше Хосе Фелипе. - С нищо не съм заслужил ненавременна смърт.

Mandor 09.09.13 в 05:35

През това време в джунглата животът се съвземаше; някъде в далечината, сякаш съчуствайки му, закрякаха папагали.

Mandor 09.09.13 в 05:36

- А впрочем, това също е проблем - размишляваше на глас колосът, пропускайки покрай ушите си молбите на пленника. - Той не изисква дълги размисли, но затова пък в него има риск. И това му придава особена прелест. Аз ще хвърля камък и трябва да пресметна скоростта на разпространение на вълните, тяхната честота и разстоянието, на което ще затихнат. Интересно, ще мога ли навреме да се събудя с готово решение, за да предотвратя собствената си гибел? - Колосът отново се усмихна. - Без съмнение, в това има нещо оригинално, нещо съвсем ново. Ама че задача, от решението на която зависи целия ми живот! Тя сериозно ме заинтригува. Да-да, заинтригува ме!

Mandor 09.09.13 в 05:40

Каменните пръсти със скърцане започнаха да се свиват все по-близо до Хосе Фелипе.

proffessore 04.09.13 в 12:05

- Смили се над мен, съжали ме – закрещя човекът, едва дишайки в каменните обятия.

proffessore 04.09.13 в 12:05

- Да те съжаля? - пръстите леко разхлабиха хватката си. - Жалост? Що за мъгливо понятие! Съдържа ли в себе си някакъв проблем? - мислителят замълча. - Не, нищо не се появява - отново настъпи тишина. - Но аз те разбирам, бубулечко. Да предположим, че ти подаря зрънце жалост, тогава, може би, ще можем да се позабавляваме малко. Добре, ще го направя. Така да бъде, ще те пожаля. Ще изиграя с теб една малка игра.

proffessore 04.09.13 в 12:14

- Върни ме на земята! Освободи ме!

proffessore 04.09.13 в 11:37

- Почакай малко. Не сега. Първо ще поиграем – гранитните очи го гледаха, но погледът им беше пуст, безнадеждно пуст. - Играта е следната: ще те пощадя, ако докажеш, че умът ти не отстъпва на моя. Успееш ли да ме обърнеш пак на камък, ще получиш свободата си. Така че мисли, бубулечко, напрегни жалкия си мозък. Започваме: ти срещу силикоида!

proffessore 04.09.13 в 11:37