Готовый перевод Эрик Фрэнк Рассел – Мыслитель / Ерик Франк Ръсел — Мислителят: Мислителят

Високият стръмен хълм, чийто връх беше обрасъл с дървета, се издигаше над равнината под лъчите на жарещото слънце, хвърляйки гъста сянка върху ивицата земя, след която започваше джунглата.

На почти отвесния му склон, точно по средата, имаше огромна сива издутина, приличаща на великан, потънал в размисъл. Тази издатина — неравна, нащърбена, изронена от водата и вятъра — толкова поразително приличаше на гигантска статуя на човек, зает с решаването на загадките на мирозданието, че още от времето на изчезналите чиапасеки се наричаше «Мислителя» и внушаваше суеверен страх.

Медночервеното небе на Чиапаса заливаше горите, долината и джунглите с горещи лъчи. На няколко мили на юг се намираше градчето Паленка, до което лежаха покрити от растения руини — остатъци от позабравена цивилизация. Там, в Паленка, е най-близката кръчма, където бедният пеон може да утоли жаждата си, а така също — да се отърси от мистичния страх, внушаван от потъналия във вечни размишления колос.

След като несръчно обърна мулето в края на браздата и пренесе плуга след него, Хосе Фелипе Егуерола спря и избърса с кърпата потта от слабото си, загоряло до черно лице, облиза напуканите си устни и прогони облака комари. Отляво, сред растенията в гъстата джунгла насмешливо джафкаха, пищяха и виеха невидими твари. Отдясно се издигаше стръмния хълм с долепеното каменно чудовище. Сянката от огромната му глава падаше косо, достигайки до най-далечните бразди — толкова високо в небето се издигаше главата на гиганта.

Хосе Фелипе Егуерола се опитваше да не гледа към мрачната фигура на Мислителя. До момента нито веднъж не беше погледнал право в лицето й. Това се смяташе за опасно. Той нямаше никаква представа защо, но не искаше да предизвиква съдбата. И без това, по мнението на останалите, той вече рискуваше много.

Само брат Бенедиктус с осветената си вода и няколко побъркани янки можеха да следват пословицата, че и на котката е позволено да гледа царя. И, доколкото му беше известно, нищо лошо не се беше случило с тях. Но той, Хосе Филипе, нямаше кожени сандали, никога в живота си не успя да плени пухкава сеньорита и никога не беше печелил от лотарията нито едно песо. Цялата му собственост включваше седем акра блатиста, причиняваща треска земя, сламена колиба, намираща се близо до кръчмата, плуг, муле и чифт скъсани панталони. Но въпреки това той вманиачен от стремежа да живее, независимо от всичко.

За двайсети път през този ден той прехвърли с език парченцето смола от едната буза към другата, прогони комарите и, излизайки от браздата, погледна с крайчеца на окото си към каменния гигант. Независимо от палещия зной, по гърба му премина студена тръпка — толкова огромен бе гигантът, толкова величав, толкова царствено равнодушен към грижите на миниатюрните същества, обикалящи в подножието на исполинските му крака.

Премествайки напред сламеното, ръчно плетено сомбреро така, че слънцето да не бие в очите му, Хосе Фелипе плясна силната, мръсносива задница на мулето и високо извика:

— Дий, муле, дий!
Мулето послушно потегли. Налягайки с цялата си тежест върху плуга, Хосе Фелипе тръгна след него, стъпвайки неловко по свежоизораната земя с босите си крака.

Високо в небето Мислителя продължаваше да размишлява, без да забелязва дребните насекоми под краката си — двукракото и четирикракото — които бавно доближаваха сянката му.

Той толкова дълго се намираше на тази скала и беше толкова разяден от времето, пороите и вятъра, че никой не можеше да каже със сигурност дали е бил изваян в древни времена от ръцете на изкусен майстор или е само причудливо образувание от стихиите.

Но истината се заключаваше в това, че той не беше нито игра на природата, нито древен идол. Малцината, които го бяха виждали и се опитваха да обяснят научно неговото съществуване, правеха грешка, отхвърляйки очевидното, за да угодят на собствените си фантазии. Той беше именно това, което изглеждаше: мислител. В това отношение шестото чувство на Хосе Фелипе, внушаващо му безкраен страх, беше по-точно от ерудицията на образованите му съграждани.

Със свити сърца човекът и животното стъпиха в ивицата сянка, хвърляна от каменното изваяние. Отново излизайки на слънце, Хосе Фелипе, изкашляйки прахта, въздъхна с облекчение. На всяко друго място сянката го радваше — като всеки пеон: в сянката е спасението от палещото слънце, в сянката може да помързелуваш, да се излегнеш на земята, блаженно протягайки голите до коленете крака, и да слушаш умните приказки на тлъстия, мързелив сеньор Антонио Мигел Гаутисоло-и-Ласареса, който можеше не само да чете, но и да пише. Любимото му изречение беше: „Нека работят янките, те са по-развит народ“.

Но сега сянката не го радваше. Не сянката изобщо, а именно тази — късата, плътна сянка на колоса, който гонеше от тук индианците и пеоните, охранявайки това парче земя от всички, освен от най-храбрите, такива като Хосе Фелипе. Той дори често съжаляваше, че смелостта му е толкова голяма. В Паленека му се възхищаваха. За него говориха дори в далечния Вил-Ермос. Много е приятно да ти се възхищават, особено в родната Паленка, до бара в шумната весела кръчма. Но за тези похвали трябваше да плаща на дявола на това поле, покрито със зловеща сянка, и цената ставаше по-висока всеки следващ ден. Тук нямаше възхитени зрители, тук е само той, безмълвното му муле и каменният истукан, в чието подножие не смеят да отидат дори най-гладните обитатели на джунглата.

Стигайки до края на полето той обърна мулето, пренесе плуга, изтри лицето си с кърпата, прогони комарите, поправи сомбрерото си и притеснено погледна към скалата.
— Дий муле, дий!
Гласът му отекна към каменната крепост, ехото се завъртя из нея, пропадайки в цепнатините, скачайки от една скала на друга.
— Дий муле, дий!
В непроницаемата гъста джунгла врещяха папагали, някой тежко дюдюкаше в самите недра на зеления ад. Някъде в далечината изпращя съчка.
— Дий муле, дий!

Мислителят се събуди.

Бавно, с титанично усилие, като в кошмарен сън Мислителя повдигна ръката, подпираща главата му, и свали лакътя си от издатъка, изобразяващ коляното му. Огромният му торс се задвижи, планината оживя, подножието трепна и две хиляди тона камъни се стовариха долу, разпръсквайки се на километър наоколо. Грохотът беше такъв, сякаш земята и небето се бяха разцепили едновременно. В джунглата залаяха, запищяха, завиха, заръмжаха хиляди приглушени гласове, изразявайки огромното си удивление.

Мулето спря, трепкайки страхливо с уши. Хосе Фелипе сякаш се срастна със земята: той не гледаше нагоре, а под краката си — в браздата, затъмнена от огромната сянка. Той видя как лакътят се откъсна от коляното и започна да се издига нагоре. Дланите на Хосе Фелипе се изпотиха; дланите, държащи плуга, безсилно се отпуснаха. Бавно, против волята си, той се обърна.

Сърцето му се превърна в речна змиорка, трептяща на въдицата. По носа, зад ушите потекоха тънки струйки пот. Мускулите на челюстта, корема и краката му омекнаха сякаш бяха от памук. Главата му се замая, сякаш дълго беше стоял наведен под палещото слънце.

Той не можеше да помръдне, не можеше да задвижи нито един мускул. Замръзна, сякаш е бил тук во веки веков, точно като каменната грамада, която гледаше в момента.

С душераздирателно скърцане Мислителя постепенно, с могъщо усилие се откъсна от планината. Лавина от камъни, чакъл и пръст се сипеше по страните му, гъста прах обви краката му. Огромните камъни се носеха надолу, подскачайки, търкаляха се по полето, а някои падаха на три крачки от прикования към земята свидетел на чудото. Мислителят се изправи и замря неподвижно, уголемената му сянка покри джунглата и тревожният шум в гъсталака заглъхна. Замлъкнаха птиците. Само медночервеното небе продължаваше да излива към земята горещите лъчи. Целият свят се вцепени, обзет от изумление и ужас.

Мислителя въздъхна. Сякаш задуха вятър — търсач на прилючения, загубил се в непознатите планини. После изведнъж Мислителя, без изобщо да разкрие намеренията си, внимателно взе мулето с огромните си пръсти. Сбруята се скъса и нещастното животно, обърнато надолу с главата и пренесено за миг на стометрова височина, замаха във въздуха с четирите си крака. Известно време исполинът го изучаваше със спокоен, почти насмешлив интерес. После, изхъмквайки презрително, го пусна на земята. Мулето лежеше настрани, дишайки тежко, очите му се въртяха безумно, а езикът му беше провиснал от устата.

Огромното ръчище се приближи към Хосе Фелипе. Той отчаяно се мъчеше да раздвижи непослушните си крака, но напразно — стъпалата му сякаш бяха залепени за земята. Ръката се сви около него: огромна, твърда, силна — не ръка, а каменен капан. Отваряйки уста, Хосе Фелипе издаде вопъл на такава висока нота, че сам не я чу. И с вледеняваща душата бързина се понесе нагоре, зазидан в камък, издавайки беззвучни вопли с широко разтворената си уста.

Точно като в кошмарен сън той се приближаваше към гигантското лице. То изучаващо го гледаше с две каменни топки. И Хосе Фелипе по някакъв необясним начин разбра, че съществото го вижда, или по-точно — че възприема облика му с чувства, аналогични на зрението.

— Санта Мария! — промълви Хосе Фелипе. Краката му, висящи над пропастта, затрепераха.

— Спокойно — чу Хосе Фелипе. Мислителя нямаше уста, на каменното му лице се виждаха дебели устни, но той говореше ясно и членоразделно.

— Успокой се, мушице, жалко мое подобие. — Исполинът повъртя Хосе Фелипе, за да го разгледа по-добре. Костите на Хосе запукаха. Той пак закрещя, обезумял от страх. Каменните пръсти леко се отпуснаха.

— Ясно — каза Мислителя, — тази твар е господар на онази. Тази може да мисли. Така-така… — Той се усмихна. Забавно. Значи ти, буболечко, наистина можеш да мислиш? Това вече е нещо. И аз мога. Кажи ми, има ли по света по-достойно, по-приятно занимание от дълбокия, непрекъснат размисъл?

— Санта Мария! — отново извика Хосе Фелипе.

Погледът му се откъсна от огромното лице и се плъзна към бездната, намираща се под каменната длан. От тази височина мулето изглеждаше по-малко от мишка. Опитвайки се да стои по-близо до пръстите, Хосе Фелипе изпълзя в ямката в центъра на дланта. Скъсаните му, мокри от пот панталони бяха залепнали за краката му.

— Само мисленето спасява от непоносимата болка на безрайната поредица години — продължи Мислителя. — Постоянното, напрегнато мислене, решаването на сложни проблеми — това е единственият източник на истинска наслада. — Колосът сви пръст, оглушавайки Хосе Фелипе с грохота си, и леко го побутна отстрани. — Нали?

— Не! — закрещя Хосе Фелипе, без да разбира какво говори и без да чува думите на ужаяващия събеседник. — Да, да! — побърза да се поправи за всеки случай, замижал, за да не вижда нито чудовищното лице, нито бездънната пропаст.

— Уви — мрачно продължи Мислителя, — аз току-що реших много увлекателен проблем: задача за паралелно въртящи се девет тела, едно от които се върти в обратна посока. Решението на тази задача ми достави с нищо несравнимо блаженство — да мисля седемдесет хиляди години. — Чудовището се замисли за секунда. — Или може би седем хиляди? Не знам. Не си струва да мисля върху тази дребна задача. — Мислителя рязко поклати дланта си. — Но ми се струва, че за теб, буболечко, дори такава задача би била неразрешима.

От удара езикът на нещастния Хосе се отлепи от небцето му и той побърза да се възползва от новопридобитата си дарба да говори.

— Пусни ме на земята! Пусни ме! Ще оставя сянката ти на мира! Кълна се, че никога повече няма да…

— Мълчи! — Дланта отново се поклати. — И ето, че страдам безумно. Трябва ми нов проблем, та отново да замълча за хилядолетие. Силикоид без храна за размисъл е най-жалкото същество на света.

Палецът на огромната ръка задържа Хосе Фелипе, който безпомощно се търкаляше към края на бездната.

— Ти си миниатюрна буболечка, животът ти е по-къс от интервала между два удара на сърцето ми и, по всяка вероятност, всяка измислена от теб задача ще е също толкова нищожна и също толкова проста. А аз търся проблем, за чието решаване ще е необходима цяла вечност.

— Кълна се в майка си и баща си, че повече никога няма да се приближа към подножието ти, че няма да стъпвам върху сянката ти, ако…

— Тихо, буболечко, не ми пречи. Обмислям дали да не те превърна в хубава задачка.

Каменната глава се приближи към Хосе Фелипе и дълго го гледаше с гладките си каменни топки, които му служеха за очи.

— Да предположим, че те смачкам. Ти, разбира се, ще умреш. И, разбира се, рано или късно твоите роднини ще дойдат да те търсят. Аз ще размажа и тях. И колкото по-висока става планината от трупове, толкова по-загадъчна ще е тяхната гибел. Мълвата за това ще се разпространи като кръгове по водата около хвърлен камък. В края на краищата другите буболечки, не по-съобразителни от теб, ще дойдат тук и ще започнат разследване. И ако не спра навреме, ще се намери някой умник, който ще разгадае тайната и тогава вече ще открият начин да ме стрият на прах.

- Не искам да умирам - виеше Хосе Фелипе. - С нищо не съм заслужил ненавременна смърт.

През това време в джунглата животът се съвземаше; някъде в далечината, сякаш съчуствайки му, закрякаха папагали.

- А впрочем, това също е проблем - размишляваше на глас колосът, пропускайки покрай ушите си молбите на пленника. - Той не изисква дълги размисли, но затова пък в него има риск. И това му придава особена прелест. Аз ще хвърля камък и трябва да пресметна скоростта на разпространение на вълните, тяхната честота и разстоянието, на което ще затихнат. Интересно, ще мога ли навреме да се събудя с готово решение, за да предотвратя собствената си гибел? - Колосът отново се усмихна. - Без съмнение, в това има нещо оригинално, нещо съвсем ново. Ама че задача, от решението на която зависи целия ми живот! Тя сериозно ме заинтригува. Да-да, заинтригува ме!

Каменните пръсти със скърцане започнаха да се свиват все по-близо до Хосе Фелипе.

- Смили се над мен, съжали ме – закрещя човекът, едва дишайки в каменните обятия.

- Да те съжаля? - пръстите леко разхлабиха хватката си. - Жалост? Що за мъгливо понятие! Съдържа ли в себе си някакъв проблем? - мислителят замълча. - Не, нищо не се появява - отново настъпи тишина. - Но аз те разбирам, бубулечко. Да предположим, че ти подаря зрънце жалост, тогава, може би, ще можем да се позабавляваме малко. Добре, ще го направя. Така да бъде, ще те пожаля. Ще изиграя с теб една малка игра.

- Върни ме на земята! Освободи ме!

- Почакай малко. Не сега. Първо ще поиграем – гранитните очи го гледаха, но погледът им беше пуст, безнадеждно пуст. - Играта е следната: ще те пощадя, ако докажеш, че умът ти не отстъпва на моя. Успееш ли да ме обърнеш пак на камък, ще получиш свободата си. Така че мисли, бубулечко, напрегни жалкия си мозък. Започваме: ти срещу силикоида!

- Да те обърна на камък?

За Хосе Фелипе тези думи бяха лишени от всякакъв смисъл. Страхът все още не го беше напуснал, но изведнъж в него започна да кипи гняв, разяждащ страха.

- Измисли нещо, каквото и да е. Но не някакъв си дребен проблем, който без усилие ще реша между два удара на сърцето си. Имам нужда от проблем, съизмерим с моите времеви мащаби – каменната ръка леко се наклони. - Е, мисли, измисляй как да ме потопиш в каменен сън и да спасиш живота си.

Хосе Фелипе отчаяно се вкопчи в каменния пръст, плъзна се надолу, вкопчи се здраво, отново се плъзна. Стиснал зъби, напразно напрягаше мозъка си да работи. Силата му не беше в мисленето и той го знаеше най-добре от всички. Беше смел човек, при нормални обстоятелства, разбира се. Но мислител не беше. Още никой никога не го беше поздравявал за оригинална мисъл. Дори кроткият, безобиден брат Бенедиктус, и той веднъж каза, че Хосе Фелипе е толкова глупав, че и да живее няма за какво. Очевидно преподобният отец е бил прав, защото краят му беше близо.

Брат Бенедиктус...

Каза, че е глупав.

Защо?

Брат...

- По-бързо! - ръката се наклони още по-силно. - Само безмозъчни идиоти мислят толкова бавно!

Свлякъл се до самия край, Хосе Фелипе с невероятни усилия на волята се застави да не разтвори ръцете си, обхванали каменния пръст. Краката му вече се мятаха във въздуха. Мислено видя долу мулето си с размерите на мишка, а до него изкривен труп като начало на дълга поредица от убийства, първа брънка от сатанински заговор. Ръцете му побеляха от напрежение. Само да не се изтърве, само...

- По-бързо!

Дланта се наклони още повече.

Изведнъж безумна ярост заля цялото същество на Хосе Фелипе, потисна страха му и умножи стократно силата му. Изви се ловко и с едно движение преметна тялото си върху огромния пръст, където се изправи в цял ръст. Блестящите му черни очи горяха от гняв, размаха смешно малките си юмруци пред каменната физиономия и за първи път открито погледна в лицето на врага.

Извика със силен, звънтящ от вълнение глас, хвърляйки предизвикателството към статуята:

- Отговори, на кого бог е казал: „Да бъде светлина!”

- На кого?

И без да се притеснява дали това няма да е проблем за човека, каменното чудовище прие задачата, усещайки в нея възможността за хилядолетна работа на мисълта. Огромната му длан бавно се протегна и започна да се спуска. Тя се спускаше все по-ниско и по-ниско, потрепвайки странно. На метър и половина от земята Хосе Филипе скочи от нея. Падна на колене, изправи се тежко на крака, притича двайсетина крачки и загуби съзнание. Някъде отгоре глухо, като в сън, се чу скърцащ глас:

- На кого?!

Небесният купол над Чиапас все така знойно пламтеше, когато Хосе Фелипе дойде в съзнание и олюлявайки се, се изправи на крака. Мулето, цяло и невредимо, стоеше както обикновено на четири крака, гледайки го с големите си тъжни очи. Хосе Фелипе притисна буза към топлия му врат, наслаждавайки се на присъствието на живо същество. Не искаше да поглежда назад. Но погледът му като привлечен от магнит се насочваше към мястото, където се извисяваше Колоса. Не издържа и се обърна. Пред погледа му се откри обичайната, позната до най-малката подробност картина - висок стръмен хълм с връх, покрит с дървета, скала с причудливи очертания, поразително приличаща на гигант, потънал във вековно размишление.

Известно време смаяно гледаше скалата, усещайки как страхът го напуска. После започна да се ругае. Къде ти е прехвалената смелост, за която знаят дори и във Вил-Ермос? Върл пияница си и нищо друго. Само търкаш гащи в кръчмата. Безмозъчен дръвник, такъв и да живее няма за какво. Колкото мозък имаше, и него скапа снощи с каната текила. Нищо чудно, че сутринта припадна зад плуга и ти се привиждат сражения с оживяла планина.

Потънал в мисли, той взе сбруята в ръка и изведнъж забеляза, че е разкъсана. Потърси с поглед скъсаните парчета. Бяха разпръснати из полето на разстояние миля северно от мястото, където стоеше. Навсякъде тук-там стърчаха камъни, които сутринта ги нямаше, от двете страни на Мислителя бяха израсли пресни могили от камъни, а в подножието му се белееше неговото, на Хосе Фелипе, сомбреро. Той вдигна очи нагоре - голямо парче скала се отдели от планината, полетя надолу и с грохот изчезна в цепнатината. Ехото два пъти повтори грохота и Хосе Филипе различи в него мощно, приглушено боботене:

- На кого е казал? На кого?

- О, боже - прошепна Хосе Фелипе. Тресейки се с цяло тяло, той успя някак си да се качи на мулето и го сръчка, подкарвайки го в посока Паленка. Потта се стичаше от него на ручейчета, облак комари се кълбеше над главата му, но той не забелязваше нищо, мушкайки с пети хълбоците на мулето, докато то най-накрая не побягна в тръс.

- Дий, муле, дий, дий!

Переведено на Нотабеноиде
http://notabenoid.org/book/43211/169027

Переводчики: Mandor, proffessore