Огненный легион / Огненият легион: Акт третий, Действие 1

Действие 1

master_nightmare 19.11.13 в 19:36

Седях на пода в Коридора на съдбата и чаках появата на вампира. В това, че точно той беше този, който ме доведе тук, изобщо не се съмнявах - когато ме хвърлиха в телепорта, аз си мислех за всичко друго, но не и за това място. Пак бях дотрябвал за нещо на вампира, но този път намесата му се оказа точно навреме. Главното е бързо да се разбера с Влад, за да се върна колкото може по-бързо във форта и да взема участие в спасителната операция. Всяка минута беше от значение, Алиса и останалите можеха по всяко време да ги отведат от подземията, че и да им направят нещо по-лошо. Дори не ми се помисляше за подобно нещо.

proffessore 12.01.14 в 16:25

- Здравей, млади мой приятелю – поздрави ме вампирът, появявайки се от полумрака. - Радвам се, че се разбираме помежду си и не тръгна да избягваш срещата.

proffessore 12.01.14 в 16:29

В ръцете си държеше смътно позната ми пръчка, само размерът й беше двайсетократно по-голям.

proffessore 12.01.14 в 16:29

- Какво да кажа – усмихнах се. - Аз съм човек на думата.

proffessore 12.01.14 в 16:41

Особено когато срещата с вампира е по-малката от две злини. Между другото, предстоеше ми да разбера къде се канеше да ме изпрати този Ник и за кого, освен за Майстор Ревел, работеше?

proffessore 12.01.14 в 16:42

- Или просто си нямал друг избор – досетливо предположи вампирът.

proffessore 12.01.14 в 16:42

- Позната пръчка - отбелязах аз в опит да сменя темата. – Но като че ли преди беше по-малка.

proffessore 12.01.14 в 16:42

- Да не си си помислил, че съм те помолил да ми донесеш обикновена клечка за зъби? – насмешливо попита Влад. – Случайно да не си гладен? Предлагам да вечеряме и да обсъдим нашето сътрудничество.

proffessore 12.01.14 в 16:45

- Точно вечеря няма да откажа – отвърнах радостно и скочих на крака. – Накъде отиваме?

proffessore 12.01.14 в 16:45

Вампирът ме поведе надолу по коридора към поредната врата, отвори я и любезно ме пусна напред. След няколко секунди разбрах цената на такава учтивост - вратата хлопна зад мен, а вампирът остана от другата страна.

proffessore 12.01.14 в 16:48

- Ама какви глупости правя – изругах аз. – Как може да съм толкова доверчив...

proffessore 12.01.14 в 16:48

Оказах се в неголямо помещение, обзаведено в минималистичен стил. Всъщност освен собствената ми персона, тук нямаше нищо друго. Каменни стени, никакви прозорци, а и вратата зад гърба ми изчезна.

proffessore 12.01.14 в 16:52

„Ако сега започнат да се появяват и неживи, ще ми остане само да се моля за люк на тавана - помислих си аз. - И между другото, идеята не е лоша.”

proffessore 12.01.14 в 16:54

С помощта на няколко Въздушни стъпала бързо стигнах до тавана и започнах внимателно да изследвам каменните плочи.

proffessore 13.01.14 в 14:06

- Би било глупаво да се надяваш на това - отекна из помещението гласът на вампира.

proffessore 13.01.14 в 14:06

Отново изругах и скочих обратно на пода.

proffessore 13.01.14 в 14:06

- Какво искаш от мен?!

proffessore 13.01.14 в 14:06

- Много добре знаеш, просто дреболия – цялата ти жизнена енергия.

proffessore 13.01.14 в 14:07

- В какъв смисъл? - озадачено попитах аз.

proffessore 13.01.14 в 14:07

Мълчание. Дали вампирът беше отишъл някъде или просто предпочиташе да не отговаря на въпросите на този, когото планираше да убие, както ми изглеждаше най-вероятно.

proffessore 13.01.14 в 14:07

„Проблем след проблем - помислих си раздразнено. – По-добре да съм в челните редици на военните действия, отколкото това. Първо ме плениха, после бягах през Прокълнатите земи, след това се опитаха да ме отвлекат и сега отново съм пленен. И всичко това в един ден!”

proffessore 13.01.14 в 14:07

Макар да не разчитах особено на успех, аз се опитах да пробия стените с всички известни ми заклинания, но резултатът беше нулев. Стените не се поддаваха нито на Огнени топки, нито на Въздушни юмруци, нито на заклинания, размекващи камъка. Което като цяло си беше напълно логично. Категоричните ми заповеди към Коридора на съдбата да ме върне „откъдето ме е взел” също не помогнаха. Явно сега се намирах някъде на друго място, най-вероятно в един от взаимосвързаните с коридора микросветове, какъвто беше Великата библиотека. Въпросът беше дали този малък свят се състои само от една стая или зад стените й има и нещо друго.

proffessore 13.01.14 в 14:08

- Хей, Влад, да беше ми дал поне вечеря, както обеща! - извиках ядосано.

proffessore 13.01.14 в 14:08

Да бе, как не, да ме храни. Подозирах, че ако се отнеме цялата жизнена енергия, то и живот няма да остане. А защо да храниш някой, когото ще убиваш?

proffessore 13.01.14 в 14:08

Изобщо не можех да си представя как може да се излезе оттук, затова колкото повече мислех за приятелите си, задържани в плен при шатерци, толкова повече се изнервях. Остана ми да се надявам, че спасителната мисия на Висшите вампири ще се увенчае с успех и при връщането си във форта ще видя приятелите си живи и здрави. Разбира се, ако изобщо се върна там някой ден.

proffessore 13.01.14 в 14:09

- Дракон да те вземе! - извиках и с всички сили ударих по стената.

proffessore 13.01.14 в 14:09

Нямах никакви идеи. Обикалях поне половин час от ъгъл в ъгъл, опитвайки се да измисля каквото и да е, докато най-накрая нещо ми светна. Да, този камък явно беше особен, щом не му влияеха магиите, сигурно беше някаква разновидност на дагора. Но нали веднъж вече в Академията успях да унищожа дагора. Навремето за това използвах пръстена, който вече не беше в мен, а преди това моят малък експеримент с кактуси разруши тавана. Всъщност беше логично, нали растенията сами по себе си представляват резултат от магията, а не самата магия. Ето защо те наистина могат да разрушат камъка! Разбира се, ако имам достатъчно способности и енергия, за да израснат огромни растения.

proffessore 13.01.14 в 14:10

Седнах на пода в ъгъла на стаята, с медитация стигнах до необходимото състояние и започнах да създавам кактуси. Отминаха времената, когато за създаването на сериозни заклинания трябваше да се съсредоточавам толкова силно, че се налагаше да затварям очи и напълно да се откъсвам от реалността. Откакто практически напълно ми се бяха върнали способностите, можех да работя над заклинанието и едновременно да наблюдавам как кактусите започват да растат. Половин час беше достатъчен, за да достигнат растенията до тавана.

proffessore 13.01.14 в 14:11

„Надявам се, че ще се получи - мислех си, докато наливах енергия в заклинанието. - И че вампирът сега е зает с нещо по-интересно, отколкото да ме шпионира.”

proffessore 13.01.14 в 14:11

Обиколката на кактусите беше надхвърлила няколко стъпки, когато се раздаде дългоочакваното скърцане и плочите на тавана започнаха да се разделят.

proffessore 13.01.14 в 14:11

- Да! - извиках радостно и веднага загубих концентрация.

proffessore 13.01.14 в 14:11

Мина още известно време, преди кактусът окончателно да пробие тавана. После преустанових наливането на енергия и използвах Въздушен клин, за да отстраня шиповете и да изрежа в кактуса сравнително удобни стъпала.

proffessore 13.01.14 в 14:11

Настъпи моментът на истината.

proffessore 13.01.14 в 14:12

Изкачих се по стъпалата и надникнах навън.

proffessore 13.01.14 в 14:12

„М-да, това ли се нарича измъкване” - помислих озадачено.

proffessore 13.01.14 в 14:12

Явно моят затвор се намираше под земята, защото след като излязох през пробитата от кактуса дупка, аз се оказах на красива зелена полянка насред гора. В този свят тъкмо разсъмваше. Слънцето обагряше небето в червено, по тревата блестеше роса, а наоколо цареше тишина. Нямаше писъци, жужене или крясъци на птици, сякаш някой беше хвърлил върху природата поглъщащо звуците заклинание.

proffessore 13.01.14 в 14:12

- Има ли някой тук? - попитах за всеки случай. Тишина. Гласът ми прозвуча като гръм от ясно небе.

proffessore 13.01.14 в 14:12

„Трябва да се махна оттук преди Влад да е забелязал моето изчезване - реших аз. – Да си налягам парцалите и да изчезвам веднага. Може по пътя да попадна на годни за ядене плодове...”

proffessore 13.01.14 в 14:12

Гората практически не се различаваше от гората в нашия свят. В смисъл, че както не познавах нашите видове дървета, така не различавах и тукашните. Зелени листа, кафява кора... като цяло всичко беше нормално.

proffessore 13.01.14 в 14:13

Нямах представа къде отивам, но ме успокояваше едно - ако в този свят има врати, тогава имах шанс да се върна в библиотеката. Вярно, нямаше гаранции, че ключът ще сработи, но надеждата умира последна.

proffessore 13.01.14 в 14:13

В търсене на цивилизацията крачех през гората вече повече от час, но пейзажът не се променяше особено. Дори слънцето да се издигаше, правеше го някак прекалено бавно.

proffessore 13.01.14 в 14:13

След известно време окончателно се убедих, че с това място нещо не е наред. Последната капка беше моят опит да се издигна по-високо с помощта на левитацията и да се огледам. Налях енергия в заклинанието, чувствах, че се издигам, но на практика оставах на няколко метра над земята. Сякаш нещо ми пречеше да се издигна по-високо. Окончателно ядосан, аз започнах да хвърлям Огнени топки към дърветата, разпръсквайки стволовете буквално на трески. Дървесината изгоря, задимя, и... в един прекрасен момент аз мигнах, и гората беше напълно възстановена. Дърветата отново стояха на своите места, цели и невредими.

proffessore 13.01.14 в 14:13

„Защо ли ми се струва, че всичко това е един голям капан - помислих се аз, отпуснах се на тревата и се огледах. – Пак килия, само че малко по-голяма, и стените не са толкова осезаеми, както в предишната.”

proffessore 13.01.14 в 14:13

В следващите няколко часа унищожавах абсолютно всичко около себе си: земята под краката си, дърветата, мятах в небето Огнени топки, Огнени птици, Мълнии, опитах да направя кактуси, обръщах се към артефакта, надявайки се да вдигна някой нежив, но всичко беше напразно.

proffessore 13.01.14 в 14:13

- Хитър зъбат изрод! - извиках вбесено и размахах юмрук към аленеещото небе.

proffessore 13.01.14 в 14:14

Разбира се, никой не ми отговори.

proffessore 13.01.14 в 14:14

Нямах намерение да се предавам, така че продължих да прилагам различни комбинации от известните ми заклинания. Може би единствения плюс на ситуацията беше, че опресних знанията си за Занаята. Във форта нямаше достатъчно време за задълбочени упражнения и опресняване на знанията, а тук и без това нямаше какво друго да се прави. Дърветата падаха под действието на моите заклинания, но само да мигнех и всичко се връщаше към първоначалното си състояние. Скоро със сигурност се убедих, че да се издигна над определена височина е просто невъзможно - дори и да се катерех по ствола на дърво, скоро опирах до невидима преграда. Но осезаемата преграда със сигурност беше по-добре, отколкото пълната неопределеност, защото поне имах конкретна цел.

proffessore 13.01.14 в 14:14

Опитах всичко, но заклинанията просто се разбиваха в пустотата. И тогава реших да пробвам нещо по-различно, а именно да пробивам не нагоре, а надолу. Избитите от мен плочи отдавна бяха изчезнали, а и едва ли ако нещо се получи, щях да се окажа в същата килия.

proffessore 13.01.14 в 14:14

Заклинанията разкъртваха земята, но не прекалено дълбоко, изглежда и там имаше някакво ограничаващо поле.

proffessore 13.01.14 в 14:15